обратно - 1957 - нататък

По материали на Константин Иванов:

ПИСНА МИ ДА ME КЛЕЙМЯТ!

Писна ми периодично да ме клеймят като възпитаник на езиково училище в ерата на тоталитаризма. Неотдавна и известният ни и уважаван писател Георги Мишев в пространно интервю в централен всекидневник не пропусна да хвърли демократичен камък по глезениците на бившия режим, макар че талантът му е самодостатъчен за да не се налага да си добавя и такъв актив. Със следващите редове ще се постарая да разсея мита, насаждан през последните две десетилетия за някаква елитарна обстановка, създавана в езиковите училища за котило комунистически вълчета.

Ние бяхме третият випуск на създадената през 1950 г Смесена гимназия за чужди езици /СГЧЕ/ в Ловеч – тогава тя беше единствена в България. Пристигнали от цяла България с влакове и автобуси, на 1 септември 1952 г ни строиха на плаца, разпределиха ни по отдели – френски, немски и английски и класните ни поведоха към спалните. Това бяха приспособени за целта класни стаи на бившето училище „Васил Левски”. Във всяка стая имаше по 20 легла – по толкова души бяхме в клас. Всеки си носеше от дома юрган и чаршафи, куфарът с личните вещи – под кревата. Зиме и лете се миехме с ледена вода от чешмите, на баня се ходеше по график всеки клас веднъж седмично. В спалнята имаше една пернишка печка, полагаха се по две лопатки кюмюр на вечер – не стигаха да се загрее металът на печката. В много лютата зима на 1953 сме спали по двама на креват, за да се завиваме с по два юргана.

Така беше първите три години, после, когато през 1955 английският отдел бе преместен в София, ни настаниха в по прилични условия – по 5-6 души в спалня.

Менюто. Години след завършване на гимназията в София ми гостува бившият ми учител Ролан Десне. Баба ми беше сготвила постен фасул и като опразнихме чиниите, Десне възкликна очаквателно:”А компот?” Учителите ни, включително доста чужденци, се хранеха заедно с нас, а менюто през тези пет години оставаше неизменно: закуска разтопена тахан халва или лепнеща по небцето саздърма, плюс боядисана хладка водица, наречена чай, на обяд някакво подобие на яхнийка,  два пъти седмично с кокали, по които трябваше да има месце, вечер домати с ориз и макарони или боб и компот. Затова Десне се осведоми за компота след бабиния ми боб.

Родителите ни пращаха веднъж месечно пари за харч и такса /да , образованието ни беше платено/ , която варираше от 100 до 200 лева в зависимост от дохода на родителите. В класа ни само Банко Банков – известният артист, лека му пръст, беше с 200 лв такса, баща му бе инженер в Радио София. Бащата на Йосиф беше лекар, на Пешо Ганев и Стойчо – селски труженици, Жечко и другият Пешо бяха сираци, моят баща беше печатарски работник, а майка ми телефонистка в телефонни услуги. Единственият син на партиен функционер беше Митака – баща му беше партиен секретар в някакъв плевенски завод. Митака беше с най-ниската такса – 100 лв, записът, който получаваше беше за 101 лв, защото баща му ги изпращаше след десето число на месеца, когато вече се плащаше едно на сто глоба за просрочване. Синът на партийния функционер, нашето Митаче, изкара 5 години в Ловеч без нито един лев за лични разходи. На останалите личният бюджет беше някъде около левче на ден, което стигаше да си купим от бай Коста по едно локумче, което се притискаше между две бисквитки – суперделикатес!  

И понеже стана дума за деца на функционери да доразвия темата. В гимназията аз знаех двама, чиито бащи бяха национално известни: Бойко Тарабанов, син на дългогодишния представител на България в ООН Милко Тарабанов, и Иван Козовски,  известният днес гинеколог, недължащ    известността си на баща си Фердинанд Козовски, бивш интербригадист, който по онова време май беше предсе-

дател на Народното събрание. Години по-късно научихме, че възпитаник на училището е бил Огнян Дойнов. И да е бил нещо „по-„ нямало е как да разберем, защото куртките, панталоните и фуражките ги купувахме от един магазин, а като се протриеха панталоните на седалището, ги носехме за кръпки на един и същ шивач на закрития мост на река Осъм. Изборът беше дали да минеш по-евтино с кръпки „на очи”, т.е. да се подложи кръпка само на дупките, или с „клин” кръпка на цялото дъно, вече за повече пари. Това беше изборът между Версаче и Ив Сен Лоран за нас, елитарчетата от СГЧЕ, уважаеми господин Мишев.

Константин Иванов

обратно - 1957 - нататък