обратно - 1957 - нататък

По материали на Константин Иванов:

„Дума” 23 юни 2001

МАРКСИСТЪТ ДУХОВЕН ПРИНЦ

Константин Иванов

Всъщност той е бил само 30-годишен. А сме го възприемали като достигнал завидна зрелост мъж не просто защото беше два пъти по-възрастен от нас, а поради блестящата му интелигентност, универсалността на интересите му, енциклопедичността на познанията в литературата, историята, психологията, че дори и географията, които ни преподаваше и всичко това одухотворено от една невероятна, бликаща артистичност на истински талант.

Роже Гаяр, мулат от Карибския остров Хаити, активист на Френската компартия, озовал се на другия край на света в Ловеч, в единствената в началото на петдесетте години на миналия век езикова гимназия в България. Той първи ни показа магнетофон „Грундиг”, истинско, „само” 20-килограмово чудо на техниката, каквото по онова време не е имало в националното ни радио. И ни пускаше Ив Монтан, вече изпял „Мъртвите листа”, „Обичам Париж”, „Когато един войник отива на война”… Във времето когото строго установените пропорции на увода, изложението и заключението випуск след випуск бистреше темата „Бай Ганьо – образ на българския буржоа”, Роже Гаяр подбираше стиха на Франсоа Вийон „Умирам от жажда край извора” и ни насърчаваше да се доверим на фантазията си: развий и най-щурата теза, стига да го направиш логично.

В онези бедни, бедни за всички години, той споделяше монотонното ни меню: тахан халва или саздърма за закуска, боб и компот или домати с ориз и макарони за вечеря. Студуваше повече от нас /идваше все пак от Карибите/, в неотоплените класни стаи на най-лютата зима на 1953 г. Майстореше звуковите ефекти за представленията на гимназиалния драмсъстав. Крачеше в първата редица на училищната ни колона на 24-майската манифестация. Чувствахме го един от нас и едновременно много над нас. Вероятно няма да е грешка да го наречем наш ментор, или наставник, но сигурно най-точно ще бъде духовен баща.. Нашият наистина любим учител Роже Гаяр.

Отишъл си е от този свят в един майски ден на 2000 г. в родния Хаити. Възприемат смъртта му като национална загуба. Спорят дали е бил по-блестящ като историк, литературен критик, етнограф, социолог, народопсихолог, журналист или педагог. Защото покрай десетките книги и студии, стотиците есета и статии Роже Гаяр е влязъл в културната история на страната си и като Учителя, „много обичан от своите ученици, от поколения младежи, които е обучавал в колежа на своя приятел Роже Англад /също някогашен преподавател в Ловешката езикова гимназия – бел. авт./ и като ректор на Държавния университет на Хаити”, както пише в една от посветените му посмъртно статии.

Роже Гаяр беше марксист. Съпругата му, българката Хеди Крадлекова, си спомни, че родителите на децата от елитното училище на Роже Англад са недоволствали, че е наел за учител човек с такива политически убеждения. Поради левите си убеждения се е сблъсквал и с много други трудности в страната си, управлявана дълги години от диктаторската фамилия Дювалие. Но Роже Гаяр не само никога не се отрича от марксизма и от вярата си в социализма, но съвсем преднамерено, почти провокационно го заявява във всичките си интервюта и други публични изяви. За което го уважават и политическите му опоненти.

За него друг голям хаитиняна, световно известният поет Рене Депестр написа:”Винаги съм обичал в него съществото-пламък, идеята пламък. Неговата мисия беше да пламти като човек на литературата и философията, като историк, като човек с рядка душевна праволинейност, сърцат и с характер…Той беше духовен принц”.

По-добре не може да се каже за този мъж, който научи и няколко десетки българи на най-важното: да мислят с главите, съмнявайки се дори в очевидното.

обратно - 1957 - нататък