обратно - вип. 1966 - нататък

По материали и със съдействието на Петранка Филева:

Моето училище

   Сядам да пиша спомени за моето училище. По същото време сигурно много други съученици от няколко поколения изпълняват същата приятна задача. Да напишем спомени заради юбилея на езиковата ни гимназия не е просто задължение. То е повод да подредиш мислите си за това какво си получил от съчетанието от традиция, сполучлив модел на чуждоезиково обучение и всеотдайни учители.

  За учителите си спомняме и до днес. По-често ги назоваваме с прякорите и си спомняме комичните ситуации. Класният ни помагаше да атакуваме математиката, но най-свежият ни спомен за него е увлечението му по метереологоията и прогнозата му, че “утре или ще вали, или няма да вали”. С математическата си памет той ни помни и до днес с името и номера в дневника. Не се сещахме да му пишем след като завършихме. Освен Катя. Може би защото майка й беше учителка и знаеше какво означават тези малко на брой думи в едно навреме получено писмо. Днес много от нас даскалуват и собствената ни немарливост тогава сега ни утешава, че те, децата, просто не знаят как да ни покажат своето уважение и обич.

  За “маминка” си спомняме с уважение и почит. За нейния час по физика не можехме да разчитаме на последователност в изпитването. “Да ми доде, да ми доде”, въртеше молива върху списъка в дневника тя и изпитваше точно тези, които бе изпитала и в предишния час.

  Пощадени от детската ни иронична обич или обична ирония останаха учителите ни в подготво. Бяхме още твърде малки и несигурни в силата си като група. Учителката ни по немски – взискателна и много красива, просто ни научи да говорим добре чуждия език. Както тя, така и първият ни възпитател, продължиха успешно кариерата си в Софийския университет.

  За Калчев, любимия учител по пеене, за Преседака, който нервно тичаше около терена и напрегнато плюеше, за Анжело, който ни изнасяше всеки час театро и ни учеше да познаваме дребните хора – за тях не е нужно да се казват много думи. Те просто са личности – отвъд или тук, сред нас.

  Специална порода бяха учителите ни от Германия. Носители на друга култура, те без агресия ни правеха германофили. Не ни измъчваха с много уроци, избягваха да се привързват особено към нас, може би за да не ги боли след бързата раздяла. Не обичаха да откровеничат. Поканихме ги да разговаряме какво и защо е станало в нацистка Германия, а те дойдоха, седнаха и заявиха: “Тази вечер ще говорим за немския език”. Имаше по-любими и сред тях. Много години по-късно се срещнахме с него, учителя ни по немски. Благата му усмивка беше останала. С нея правеше на времето плахи опити да преодолее стената учител-ученик, издигана от неосъзнатите тогава бариери на авторитарното ни възпитание.

  Спомените ни за гимназията в Ловеч са повече спомени за пансиона. Спалните ни бяха в почти казармен стил, но облагородени от розово-червени кувертюри. “Вие коовертюри през плет не сте виждали”, обичаше да казва една от по-сприхавите ни възпитателки, когато видеше някой да си бърше обувките с тях. Та те, тези спални, можеха и днес да повтарят вечерните ни шушукания, ако не ги бяха парцелирали няколко години по-късно, за да заприличат на нормално социалистическо общежитие. В наше време спалните бяха големи, натъпкани с легла и всеки имаше по едно малко рафтче за дрехите си. Тоалетните, този белег на жизнения стандарт, бяха разбира се тип клекала, трудно беше да влезеш в тях, особено ако е имало водопроводен запек.

  Но нека отново се върна на спалните. Когато дежурната възпитателка ни изгасяше лампите в ужасно ранния час, преди даже да сме чули до края неделната радиопиеса, имаше още много време за създаване на спомени. Обикновено в този час бяхме страшно гладни. Постната вечеря в шест и половина отдавна ни беше оставила и идваше ред на точещия се кашкавал, позатоплен в ламаринената капачка от тахан халва върху старата пернишка печка. Това действие се развива в познато за много випуски от момчета и момичета специално място за нощуване: Монте Карло. Голямо таванско помещение, 25 легла, малки тавански прозорчета, а над него мястото за пушене. Дъщеря ми по-късно наричаше подобни къчтета”пушком”. По наше време малко момичета се докосваха до цигарата и тайна или забрава забулва и до днес как точно се е наричал тогава този наш “пушком”. За домашното сладко от малини, расли в Троянския Балкан, нямахме лъжички и си го хапвахме подред с някоя поизмита линийка. В същото време някой тайничко под одеалото дъвчеше неподелена бисквитка. Най-сладки бяха обаче приказките. Често се свивахме в леглата от студ, а понякога от страх, ако някоя от нас разказваше прочетен роман за страшни убийства или за призраци.

  Долу в града животът си течеше. От бойните ни капандури в Монте Карло се виждаше добре кръчмата отсреща. От нея излизаха от време на време двойки или по-големи компании и в тихата нощ ясно се чуваха разменяните между тях и нас реплики. Не винаги много цензурни или благоприлични, както можете да се досетите. Поведението в група днес е предмет на много специални науки. Нашето поведение тогава беше на растящи момичета, покрити със стъклен похлупак, изолирани от радостите или опасностите на живота извън пансиона. Групата ни правеше по-отракани отколкото бяхме поотделно. Тя в същото време беше броня срещу околния свят и когато по-късно я изгубихме, трябваше да наваксваме много от нормалните умения да общуваме и да сме издръжливи на обкръжението в “цивилния” свят.

  Групово завладявахме града в кратките часове на свободно излизане – два часа в сряда, четири часа в неделя. Улиците ставаха тесни за нас. Цяла година ни наричаха “родилния дом”. Едно малко момиче беше родило малко момченце и това промени много неща. Дойде нов директор – тогава не разбирахме още от търсене на повод за разчистване на сметки. Научихме обаче нещо повече за секса и резултатите от него.

  Обичахме Покрития мост. Там песните ни кънтяха като в църква. От там минавахме за романтичните разходки по Стратеша, но се пазехме да пием вода от чешмата. За водата й се носеше легенда, че пийнеш ли от нея, оставаш цял живот в Ловеч.

  Ако не бъркам, всяка неделя имаше танцова забава в стола на гимназията. Може да е било и по-рядко. Но беше хубаво. Като сега при Карло. При Карло всеки последен петък на месеца танцуваме туист и рокендрол. Там е нашето време. Не те болят стави и не охкаш от високо кръвно. Танцуваш като тогава, или поне така си мислиш. Лицата около теб са близки. Пак като тогава. Ти принадлежиш. Ти си част от една хубава традиция и с нея си повече от това, което все пак ти е било предопределено.

Петранка Филева,
випуск 1961-1966.

обратно - вип. 1966 - нататък