Екзарх
Йосиф е изключителна личност в новата ни история,
служител на църквата, дипломат в расо, отдава
целия си съзнателен живот на българската кауза.
Биографията на Лазар Йовчев, бъдещия екзарх, е
впечатляваща със своя драматизъм, извела
сирачето от Калофер до върха на българската
църква и превърнала го в един от най-добрите ни и
прозорливи държавници.
Роден на 5.05.1840 година, от малък проявява любознателност и трудолюбие. Ученик, а след това и помощник на даскал Ботьо Петков, търсейки възможности за нови знания и по-високо поприще, се отправя за Цариград. С помощта на живеещи там калоферци се учи във Великата народна школа на Фенер, а след това във Френския Колеж. И отново с подкрепата на Калоферската община, вече 24-годишен присъига в Париж, където през 1864 год. постъпва в Литературния факултет на Сорбоната, а три години по-късно се прехвърля в Юридическия факултет, който завършва с научните степени „бакалавър“ и „лисансие“.
Прекарал шест години във френската столица, Лазар Йовчев се завръща в Цариград и отначало работи в Централния търговски съд. През това време се занимава с публицистика и преводаческа дейност. Уреждането на новата църква има нужда от способни хора и той е поканен за секретар на Смесения екзархийски съвет. Макар и млад, прави впечатление със здравата си мисъл, с ерудицията и силната си логика, без да има духовно образование, новоположеният монах Йосиф за по-малко от три месеца в края на 1872 год. е вече протосингел на Екзархията с архимандритско достойнство.
През следващите 3-4 години архимандрит Йосиф участва в организирането на църквата, пътува из българските земи, среща се с представители на великите сили, не само благодарение на перфектния си френски език, но и на способността си да води преговори и да убеждава. В началото на 1876 год. Йосиф е ръкоположен за Ловчански митрополит, след като преди това е управлявал една година Видинската епархия. Светското образование, юридическата подготовка, широката европейска култура и демонстрираните качества на разумно и дипломатическо поведение правят кандидатурата му общоприемлива за български екзарх сред влиятелните кръгове в Цариград при избухването на Руско-турската война през 1877год. Заставайки начело на българската църква, Екзарх Йосиф е принуден като духовен водач на българите да бъде посредник между държавната власт и християнското население в рамките на политическите и националните съперничества в многонационалната империя. На 37-годишния екзарх тогава е съдено да води България, възкръснала за свободен живот. В условията на действащия Берлински договор той е повече дипломат и политик, отколкото православен архиерей. С мъдрост и сила, неуморно се бори да поддържа българския дух на политически разпокъсания екзархийски диоцез, да брани църковно-националните интереси и права на българите от Македония, Беломорска и Одринска Тракия, останали под чужда власт.
Екзархът се заема с организирането на училщното дело. Открива българска духовна семинария в Цариград. Запазените исторически документи показват с каква енергия, трудоспособност и себеотдаване Екзарх Йосиф ръководи екзархийското дело: изграждането на църкви, обучението на свещеници, откриването на училища, набавянето на учебни пособия, учители, изпращането на даровити младежи на учение в чужбина. Благодарение на неговата неуморна дейност през учебната 1912-13 год. в Екзархията има вече 1373 училища, 13 гимназии, 87 прогимназии със 78854 ученици и 2266 учители. През 1902 год. Екзарх Йосиф е избран за почетен член на Българското книжовнодружество, преименувано през 1911 год. в Българска академия на науките.
Екзархът ликува от победния марш на Българското войнство по време на Балканската война и много тежко изживява решенията на Букурещкия мирен договор след Междусъюзническата война. Екзархийското дело, градено с толкова труд илюбов е смазано и опустошено. На 27.11.1913 год. Екзарх Йосиф I, заедно с всички прокудени български владици от Македония и Одринско, е принуден да напусне Цариград и се прибира в София съкрушен душевно и физически. Въпреки влошеното со здравословно състояние и напреднала възраст остава до сетния си час (20.06.1915) начело на българската църква. Цели 38 години екзархът носи кръста на църковно народен водач и вдъхновител на училищно-просветното дело.
* - информация от 21.03.2005, със съдействието на Езиковата. Благодарности!