обратно - 2010 - нататък

Получих следния e-mail от Румяна Райкова:

From: Roumyana Raikova [mailto:reisen@spnet.net]
Sent: Friday, January 29, 2010 2:10 PM
To: Emil Stefanov
Subject: Pozdravi!
Importance: High

Здравей, Емо,

В приложение ти изпращам една статия от днешния брой на вестник "Култура", в който цяла страница (5) е посветена на обучението по български език и литература през 1970г. в нашата гимназия;  темата е "Гьоте"..., автор арх. Павел Попов.

Ако искаш - може да я публикуваш или поне да си я прочетеш, надявам се - с удоволствие.

Поздрави,
Румяна '68

---

Цитати:

• Линк към публикацията от 29.01.2010 във вестник "Култура"
• PDF-копие от изданието, директно от вестник "Култура"
• Локално PDF-копие от същото издание

---

HTML-Копие от в.Култура,  от 29.01.2010:

Гьоте и българското образование

Днес се говори отново с нетърпимост за българското образование и има защо. Лошото е, че се говори за БАН и ВАК, за учебници, гимназиални и други програми във връзка с пари - не за нещо друго. Аз, като човек учил двайсетина година и преподавал 35, сигурно бих могъл да кажа нещо за висшето, но мисля, че е по-важно да си кажем нещо за средното образование, да направим сравнение между една вече отдалечена епоха и днешното състояние на нещата, днешното (не)знание на децата ни.

При ремонт ми попадна стара тетрадка, няма да кажа чия. Домашно на ученик(чка) от Немската гимназия в Ловеч отпреди 40 години. Зачетох се и като видях тройката накрая, изпаднах в шок. Не заради несправедливостта на бележката, тя някога може и да е била справедлива. Въпросът е, че нямам представа как би трябвало да изглежда (нито тогава, а още по-малко сега) отличната бележка. По литература и по всичко друго. Нека проследим изцяло, както е било написано и поправено преди 40 години, това старо домашно, а коментара да оставим за после.

Тема: Любовта в живота на твореца Гьоте Теза: Геният на Гьоте е плод на неговата любов (домашна работа в ІХ клас на Езиковата гимназия в Ловеч от 1970-та година) „Ние сме обкръжени и обгърнати от природата, неспособни да излезем и неспособни да вникнем по-дълбоко в нея... Тя е вечен живот, весело развитие и движение... Децата й са безброй. Играта й винаги нова, понеже винаги създава нови зрители... Нейна корона е любовта. Само чрез любовта ние се приближаваме до нея. Тя ме е въвела, тя ще ме изведе. Аз й се доверявам...” Гьоте Любовта на Гьоте е извор на вдъхновение, на сила, на живот. Трудно бихме могли да си го представим като личност, ако в живота си той не обича така страстно и в произведенията си не вплита така умело и неповторимо своите преживявания и своите чувства. Ако Гьоте е създал незабравими вълнуващи образи, то това е защото прототипът на повече от тях е самият той. неточно Защото героите му обичат с неговата любов, живеят с неговите блянове и мечти, тъгуват с неговата скръб, говорят с неговия глас. Неговите произведения са изповеди, в които звучи мелодията на една омайно красива любов, въздишката на една чувствителна, отдадена на живота душа. Геният на Гьоте е плод на неговата любов, а произведенията му – химни на една влюбена душа. Преди още да навърши тринадесет години, вдъхновен от дружбата си с малката Гретхен, към която изпитва най-нежни чувства, Гьоте прави своите първи литературни опити в стихове и проза. Като студент в Лайпциг младият Волфганг се влюбва в Кетхен Шьонкорф. Той непрекъснато измъчва бедното момиче с ревността и капризите си. Под влияние на тази любов Гьоте прави първите си зрели литературни опити. По това време е написана драматичната скица „Капризите на влюбения”, където главните герои са създадени по подобие на Кетхен и самия Гьоте. По късно по време на пребиваването си в Щтрасбург Гьоте случайно става гост на дома на пастора в близкото до Щрасбург село Зезенхайм и се влюбва в дъщеря му Фридерика Брион. Възхищението си от нея и своите чувства той отразява в автобиографичната си „Поезия и правда” във формата на разказ, построен по всички принципи на художественото внушение. В стихотворенията, посветени на Фридерика, Гьоте изразява удивителната чистота на чувствата си, в тях живее лъхът на самата природа. С тази лирика той прави прелом в немската поезия. Момент от неговата любов към Фридерика е отразен в знаменитото му стихотворение „Среща и раздяла”, „Майска песен” е наистина един химн на красотата и любовта. Самият той и Фридерика стават прототипи на героите в драмата му „Гьоц фон Берлихинген”. По времето, когато се намира в градчето Вецлар, уж да практикува право при Висшия имперски съд, а всъщност за да избегне строгия контрол на бащата, самоубийството на негов приятел и безнадеждната му любов към шестнадесетгодишната Шарлоте Буф, и после любовта му към Максимилиана Ларош го хвърлят в меланхолия и довеждат до мисълта за самоубийство. Под влиянието на тези настроения той само за четири седмици написва романът „Страданията на младия Вертер”, в който отразява своите терзания. След написването първата част на „Фауст” Гьоте попада в плен на една нова голяма любов към умната и прелестна Лили Шьонеман. За пръв път Гьоте не е в плен на сляпо чувство, а чувствува някакво скрито родство на душите. И той казва: „Намирах се в едно състояние, за което е казано: аз спя, но сърцето ми бди; светли и тъмни часове бяха съвсем еднакви; светлината на деня не можеше да надсвети светлината на любовта.” При все това, че бива сгоден за Лили, Гьоте избягва и прекъсва връзката си с нея, защото според него: „Любовта е нещо идеално, женитбата нещо реално, и никога не може да се смесва безнаказано идеалното с реалното”. Но тази любов ражда обаятелните образи на героите от поемата „Херман и Доротея”. И ето, Гьоте е на служба в херцогския двор във Ваймар. Тук той среща придворната певица (не се чете), която пленява с грация, красота и талант, композира мелодии за някои негови песни и играе заедно с него в собствените му пиеси. Но Гьоте се привързва по-силно към друга жена. Това е придворната дама Шарлота фон Щайн. У тази хладна, разумна, изискана в обноските на двора жена Гьоте намира успокоение, прояснение. „Гьоте търси и намира у нея със свойствения си ентусиазъм и с илюзиите, които си създава, едно сърце, изпълнено с кротост, една „котва” за своя лашкан от ветровете кораб, един мил събеседник и слушател, една нежна ръка, която успокоява разгорещения и смутен в лутанията си млад мъж.” (М. Арнаудов). Но идва час, когато Гьоте осъзнава сляпата си любов към тази жена, по-възрастна от него със седем години, майка на седем деца, три от които са живи. И той се пита: „Дали аз наистина я обичам, или пък ме радва близостта на едно такова чисто огледало, в което човек се вижда тъй добре?” Като спомен за тази любов остава стихотворението „Към месеца” и образът на Ифигения от едноимената драма. Отзвук на тази любов се долавя и в едноименната комедия „Посестрима”. След завръщането на Гьоте от Италия в живота му влиза Кристиана Вулпиус, 23-годишна работничка от една фабрика. Някои биографи характеризират встъпването на Гьоте в брак с Кристиана като погрешна и фатална стъпка. Но тя, макар и необразована, е сърдечна (зачеркнато) едно „мило, великолепно, непокварено божие създание” (майката на Гьоте), което свято пази спокойствието на твореца и го вдъхновява за написването на ”Намерено”, „Венециански епиграми” и „Римски елегии”. В романа си „Сродство по избор” намират отзвук чувствата му към Мина Херцлиб, но тя е едва на деветнадесет години и 58-годишният Гьоте намира сили да заглуши симпатиите, превръщащи се в нещо по-страстно и силно. По-късно дружбата му с високо музикално надарената много претрупано Мариана Вилемер го извежда от апатия и самота. Тази любов дава неочакван страстен копнеж по красотата и природата. Той намира израз в сбирката му „Западно-източен диван”. След смъртта на жена му в 1816 година, в 1823 година Гьоте преживява последното си увлечение по 19-годишната Улрика фон Лефецоу, „най-милото от милите” същества. На чувствата си към Улрика е посветена прекрасната „Мариенбадска елегия”. Велика е била тази любов, защото е извирала от едно голямо човешка сърце. Скъпа е, защото е съдържание на хиляди пленяващи редове. Щяха ли да ни вълнуват „Фауст” или „Ифигения”, ако не беше то? Щеше ли да бъде министерът от Ваймарския двор Гьоте, ако не беше любовта. Разбира се, не. Защото искрено и убедително е само преживяното. А Гьоте казва: „Чудна книга на книгите е книгата на любовта. Внимателно съм я чел: малко листове с радости, цели коли – страдания. Раздялата е тук само откъслек; свиждането – малка глава във фрагменти и тонове скръб, удължени с обяснения безконечни, без мярка.” - („Западно-източен диван”) Ако цитатът е темата, тя не е доказана. Кои са подтемите? Изразено е живо чувство, но не е адресирано към темата. 26. ІІІ. 1970 год.                                            Среден (3) (подпис не се чете)

Учителят или учителката са преценили, че домашното не защитава тезата си и това е главната причина за неодобрение, най-съществена при това. Днес можем да спорим по въпроса. Според мен, ученикът (или ученичката) се е справил повече от добре. Трудно ми е да си представя как би могло да е по-добре, независимо дали авторът е на 16 години или професионален критик. Но може и да греша. Занимава ме друго – фактът, че все пак Гьоте е бил прочетен, поне в основни линии, а също и биографията му. Вероятно - от отличниците в класа много по-внимателно от тройкаджията. В отсъствието на копи-пейст такова усилие заслужава уважение.

Учителят е отбелязал две места с подчертаване и посочил две грешки – една по същество и една стилова. Добавил е една запетая и едно тире на сравнителна степен. Толкоз!

Пропуснал е да поправи думата министер или да постави необходимите кавички за цитат, ако изразът е цитиран (примерно - от Михаил Арнаудов). Пропуснал е няколко излишни запетаи, друго едно тире, един излишен пълен член (все пак – Ловеч). Навсякъде женските имена, които в немския език завършват на –е, в домашното са изписани с –а, но вероятно такава е била практиката тогава в образователна система и в Немските гимназии – да се побългарява. Вероятно и литературните критици са писали по същия начин имената. В името Шьонкопф е изписано погрешно латинско пе – като българско р (Шьонкорф). В първото изписване на Щтрасбург е допуснато едно излишно т. Не са поправени. Не съм сигурен дали името Лефецоу трябва да се пише така. В Уикипедия е изписано другояче. Случва се.

Правят впечатление грамотността на ученика, подредеността на мислите и краснописа, четливостта на текста – неща, които ни се струват свръхестествени от днешна гледна точка.

Прави впечатление необикновената зрялост на ученика, уважението и дистанцията спрямо поета (без прехласване), едва доловимата ирония спрямо женкаря Гьоте, пиетет, повлиян от известен скептицизъм, трезва, ранозряла сдържаност. Впрочем, доста чужда на критическата мисъл на епохата.

Определено домашното на тройкаджията притежава собствен почерк, аромат.

Домашното явно е писано без чернова – има зачеркнато и поправено.

Правят впечатление грамотното цитиране, напълно изграденият литературен език на ученика. И всичко това – на 16 години – за тройка? Какво е станало, какво става?

Не искам да мислите, че това домашно и тази оценка са някакво нечувано изключение. В моето бивше обикновено софийско СОУ другарката Мисканова (по български език и литература) беше едно към едно същият учител като в Ловеч – взискателен, безкомпромисен, придирчив, скъп на похвали и оценки. Неговата първа и най-важна задача беше да ни накара да прочетем авторите, за да ги харесаме, не да зубрим какво пише в учебника. Дали днешните ученици правят разлика между тема и теза? Дори тройкаджиите?

Каква беше тезата на домашното? Че геният на Гьоте е роден и подхранван от неговата неуморна и дълбока любов към жените и природата. В подкрепа са дадени няколко биографични и библиографски примера – позовавания. Нищо повече и нищо по-малко. В началото на 70-те години явно е било недостатъчно.

От самото ми постъпване като преподавател във висше училище в средата на 70-те ми се наложи да се боря срещу системата, според която най-слабата оценка (такава се пише само в краен случай - при неспасяемо невежество, мързел и неспособност) е четворка. Това аз не можах да променя. Като пясък между ръцете ми се изсипаха поколения, все по-невежи, все по-бездарни и все по-нахални, отколкото бяхме ние като студенти преди 40 години. Моите колеги не писаха двойки и тройки, за да не си развалят спокойствието, добрите отношения, здравия сън, усещането, че вършат добро, че са великодушни... някога малцина го правеха за пари.

Последните години от моето преподаване се превърнаха в срамен кошмар. Хората, които бях опитал да спра като крайно неподходящи за нашия мъчен занаят, ми се присмиваха в очите – всички завършили, а някои дори и строили...

Тези дни срещнах една моя бивша студентка, която напоследък направи кариера в академичното поприще и която по навик говори с мен откровено. Оплака ми се, че трябвало да пише рецензия за един колега във връзка с неговата поредна хабилитация. „Неговите аргументи и цялото му изложение нямат нищо общо със заявената тема, пък и трудно му се разбира какво иска да каже.” – каза тя и аз тутакси си спомних за онова домашно отпреди 40 години.

„И какво?” – казах аз. „Ами какво, какво?” – каза тя. „Написах му положителна рецензия.” Авторът на въпросния труд днес е най-преуспяващият учен в моята бивша катедра. Преди години друга колежка се оплака, че той настойчиво я съветвал да говори неразбрано – за да я уважавали студентите. Такива работи.

Аз харесвам жените. Не колкото Гьоте, но все пак. Но смятам, че женското поведение на целия педагогически корпус – най-вече на онези, които по принцип носят панталони, на цялото ни образование няма нищо общо с дълга, честта, здравия смисъл и доброто бъдеще на нацията. Че „добротата” ни опропасти много повече от политиката, мизерията, мързела, глупостта и комплексите на нацията. Искаше ми се дългото старо домашно и това кратко новогодишно слово да подействат отрезвяващо на махмурлиите. Хората, които не пишат двойки и тройки, са постоянни махмурлии. Затова не са щастливи, жените не ги обичат. Но заради тях страдаме всички, те развратиха децата ни, а това не бива да се прощава! Става дума не за „страдания на млад Вертер”, а за едно изкуфяло, одъртяло, сенилно, сополиво образование, което отдавна няма нищо общо със своите цели и задачи. Става дума, че повече не можем да му помогнем с кръпки, с внушения отвън и реорганизации. Трябва да бъде изцяло разтурено, ликвидирано и изградено отново. Ако трябва – постепенно, но неотклонно и решително.

Като архитектурата и градоустройството, като политическата система, като смисъла на живота – всичко отново и отначало!

Кой?

Павел Попов

From: stefanov@gmx.net [mailto:stefanov@gmx.net]
Sent: Sunday, January 31, 2010 11:02 AM
To: 'Roumyana Raikova'
Subject: RE: Pozdravi!