За последен път бях идвал миналия век, през 1999 г. Тогава гимназията беше боядисана в червено. Сега сградата е в жълто. Изглежда според мен свежо.
Беше вълнуващо, да влезем пак в стаите, където беше минала част от юношеството ни. Както някога, така и сега, всичко изглеждаше застаряло. Пластове боя се бяха опитвали години наред да прикрият праха на времето. Някъде помежду беше и нашият слой. Стори ми се даже, че помещенията са станали още по-малки. Само чиновете и столовете май не бяха от време оно.
Предчувствие за щастливо завръщане ме заведе до "нашата" стая. Искаше ми се да отворя вратата на миналото и да намеря XI "г" по чиновете, приготвен за абитуриентски бал, да извикам "Приятели, и аз съм тук!", да прегърна всички и да науча, какво щеше да се случи през идните 20 години... В гърлото буца притискаше гласните струни. Само неволна усмивка и влагата в очите попиха изненадващата празнота...
Все пак защо ли толкова сантименталност? Зад подиума намерихме тебешир и написахме кратък поздрав до днешния "г"-клас, не само от наше име, но и от името на два випуска - на брат ми и моя. Някой със сигурност го е прочел, преди да изтрие дъската...
Разбира се, обиколихме почти цялото училище. Опитахме да погледнем във физкултурния салон, но "Присадашки" го беше заключил с катинар. Нагоре се качихме към кабинета по химия - там си беше. Гласът на Чиро все още не беше отекнал: "Komm an die Tafel, да те видя к'во знайш...". Кабинетът по физика също беше заключен. Терасата на X"б" беше отворена и слънцето грееше приятно. После минахме по втория етаж към стаите на подготвата и осмоклата - как ли беше възможно днес да има толкова много паралелки, по колко души в един клас са и дали ходят преди и след обяд?
Там някъде трябваше да е кабинетът на Дочка - заключен. "Малиноберачката" май беше едно от най-популярните и стихотворения, четени с неповторим патос.
На протовоположната страна беше голямата зала, където Веселин Калчев ни учеше на музика. Пиеси се играха на сцената, Петър Слабаков с кожено яке и дълга коса се беше изправял зад катедрата, китари бяха извивали "Нашият град" на Тангра, но ... столовете не бяха същите.
Пак слезнахме надолу и се натъкнахме на свидетелства от последните, вече дванадесетокласници. Беше ми интересно да ги прегледам, но честно казано, не разбрах по-дълбокия им смисъл - родословни дървета или нещо подобно.
Там се беше овековечил и засега последният "г"-клас. Дадох си сметка, че времето и за тях вече се е завъртяло с главоломна скорост. Повечето току-що са започнали следване из разни университети. Първи семестър - работа, учене, компании, сесии, изпити, разпътици... Желая ви успех.
Ами да, ето така за момент бяхме пак със спомените и някогашните тръпки. Не ги забравяйте и вие...
Наздраве!
Емил