"Училището" - откъс от книгата "Първите и аз" - Мария

обратно - вип. 1954 - нататък

Откъс от книгата на Мария Бъчварова-ЧебураковаПървите и аз

УЧИЛИЩЕТО

Беше студена февруарска нощ. Влакът спря на гара Ловеч и една върволица, безформена и дълга, от около 200 деца, поехме в снега. Всеки тътреше своя дребен багаж, а по-едрия натовариха в каруци. Сред олющени куфари и денкове се мъдреше и моят кош. Замръзналият сняг скриптеше под краката ми, но вървях напред в куп с всички, шумно и възторжено. Някой се подхлъзваше, падаше и прихвахме в смях, спирахме да отдъхнем и пак поемахме. Тесните калдъръмени улички, оживени от необичайната шумотевица, ни поемаха и водеха към нашето училище....Беше ни се паднало да унаследим бившия американски колеж....

С мисионерски ентусиазъм през 1880 година пастор Чалис отбелязал началото на бъдещия американски колеж. Нямало е нито сграда, нито учители. Пасторът просвещавал своите възпитаници в малки частни къщи. Десет години по-късно пристигнала госпожица Кейт Блекбърн и мисионерското училище на пастор Чалис прераснало в американски колеж. Мисията й  на пръв директор била да образова културни и възпитани български момичета, според изискванията на времето.

15 февруари 1950. Стъпихме тук, на това място да учим. Като в хазарта, едни губят, други печелят. Сега ние бяхме от печелившите. Ще огласяме ловешките улици без лъскави фанфари и бели ръкавици, но мощно с “Интернационала” и по прозорците едни хора ще ни се усмихват и ще ни се радват, а други скрити зад пердетата ще стискат зъби и ще процеждат: “Ето ги комунистическите вълчета!” Така ще ни кръсти радио “Свободна Европа”. 

Училище като училище, малко овехтяло, но къде ли по това време имаше нови училища. Руините из страната все още напомняха за наскоро отминалата война и ние бяхме щастливи, озарени от нещо ново, към което трябваше да вървим. И това училище трябваше да ни подкара натам. За това имахме всичко. Класни стаи, театрален салон с пиано и дебела плюшена завеса, гимнастически салон с шведска стена, двор с по две игрища за волейбол и баскетбол, библиотека, та даже и църква с пиано, която никак не ни беше нужна. Тя сега беше преобразена и имаше съвсем друг вид. После ни дойдоха и учители французи, немци, англичани, сред тях и българи.  

...Построено на хълм, училището се белееше отдалеч, отпред с каменно стълбище, масивен парапет и голяма входна врата, наполовина остъклена. Предишните ги нямаше, сега тук бяхме ние. Училището макар строено като за американски възпитаници, напомняше съвременна сграда, с намеци от миналото. Архитектът вероятно беше повлиян от старинния Ловеч. През улицата пък беше пансионът, обкръжен с желязна ограда, а откъм града основите му обхващаха хълма високо нагоре и свършваха в дебел каменен зид като на сериозен, впечатляващ манастир или нещо подобно на средновековен замък. От него надолу Осъма все течеше, а над него като бяла нишка покритият мост на Кольо Фичето свързваше двата му бряга. Отсреща се издигаше “Стратеш”, хълмът, обсипан с цвят на люляк, “Вароша” с прихлупени къщици и виещи се лозници, с калдъръмени улички, по които беше кръстосвал самият апостол Левски. А сега тук бяхме ние, хлапетата на бъдещето

...Явно нямаше никакво време за губене. Набързо ни подбраха в два випуска от осми и девети класове и ни подкараха към хранилище, което ще ни отгледа верни и предани на народната власт

Денят се раждашеи звънецът го нарязваше на порции. Най-малък беше сутрешният отрязък. Тичаш в умивалнята. Там някой е отишъл преди тебе .... С два пръста мокриш очите, за да прогледнеш. Водата е ледена, но кой пък търси топла. Плискаш с шепи лице и бягаш.

Най-голям беше вечерният отрязък. Той включваше и нощта. След девет възпитателите минаваха, оглеждаха дали всички сме си в леглата. Минава Върбанова и от вратата строго пита колко е часът, отговаряме с лъжа, осем, а тя, без да ни обяснява, загасва лампата, защото десет минава..

Времето все не стигаше, а вечер ни гасяха лампите и не можехме да откраднем и час от нощта. Пансион с режим, по всички правила. Лягах отвита. На разсъмване ми ставаше студено и вместо да се завия, скачах и слизах в мазето да уча в умивалнята. Там лампата светеше цяла нощ, а водата от клозетите, която не спираше да шурти, ми помагаше да не заспя.

Кълвяхме до посиняване. Всеки ден нови 80 думи плюс френски глаголни времена, които с всеки изминал ден се увеличаваха, за да стигнат до бройката от 24. Едни учеха на фенер по цели нощи, а английският “Б” клас се хвалеше, че са прекарали ток в гардероба на стаята

Заниманията, с които допълнително ни омайваха, се наричаха БГТО,което значеше – "Бъди готов за труд и отбрана”. Врагът дебнеше и ние трябваше да сме готови за отбрана. В часовете по БГТО укрепвахме идейно. Изгаснал токът, значи има диверсанти. Тръгваш да ги търсиш, но все не ги намираш… Следва задача да се дежури през нощта при температура минус 15. Стоиш и не мърдаш в заледената кочина, готов за героичен подвиг

 ...Височината беше стоварена пред нас , оставаше да я превземем.

.... И ще гледаме в небосклона, ще броим звездите и ще подскачаме да ги достигнем. Отскоците ще бъдат различни, кой как може, едни ще скачат със собствени сили, други, добре изтласкани, ще се издигнат високо нагоре. И всички ще се обичаме...

Maрия Бъчвaрова

обратно - вип. 1954 - нататък


Забележка: Всеки Ваш email, в който не е изрично споменато, да не бъде публикуван и има отношение към Езиковата, ще излиза на сайта в несъкратен вид, заедно с email-адреса на подателя, за да документра източника на информация и насърчава непосредствените контакти.
26.12.2019 - Страници за Езиковата Гимназия в Ловеч "Екзарх Йосиф I" - www.ezikovata.eu